Една снимка

Тази снимка винаги е стояла в моето бебешкото албумче.
Беше първата, залепена почти на корицата, докато оня вандал сестра ми не я разлепи и полускъса, както стори и с много от останалите страници.
На нея в реда на записване са майка (на 24 г), татко (33 г) и леля (22 г).
Правена е през есента на 1959 година - само няколко месеца преди да се родя и един ден преди леля ми да замине от Бургас за София, като горда студентка по математика.

Харесват ми. Има суета, която аз нямам и която изчезва с времето, защото повече висим пред скайп и в кръчмите и не умеем вече да се радваме на срещите. Тегелите по Главната за последно ни радваха около 80-та година на миналия (XX) век, когато се докарвахме и се кипрехме, срещайки гаджета. Днес критерият за свалка е каруцарският възглас на нежна кретенка с крушовиден задник и мръсотийките в private chat-a.

Майка и леля имаха много красиви дрехи, а вратовръзките на баща ми малко по малко преминаха в Геша. Рокли и блузи все още стоят в шкафовете у нас. Естествено никой не може да ги носи, защото талиите са били толкова тесни и бюстовете толкова по-добре оформени.

последните няколко часа

[21.4.2009 г. 19:17:49] tanya
Баща ми е много зле. В последна фаза на онази коварна болест, за която не сме допускали, че ще застигне семейството. Той е на 82 години - само 18 години
преди 100-те и допреди две години беше в страхотна форма - хубав мъж, за когото не можеш да предположиш възраст по-късна от 65.
Преди една година вече
не беше толкова добре- отслабнал, но загорял от слънцето - отдавахме оплакванията му на онази особеност на характера, която понякога пречи на истината да
излезе наяве.
Вглеждах се по-често в него и притеснението ми нарастваше и си мислех точно това, която се случи.
Сега лежи в спалнята си. Майка ми лежи на другото легло и чака да спре онова 50-годишно бурно сътрудничество в отглеждането на деца и внуци, в копането, в
прането и подреждането на къщата, в мъкненето на торби.

Контактът между семейството на родителите ми и мен никога не е съществувал. затова се впуснах в това да създам свое, в което да се изрежат пипалата на
завистта, на съмнението, на монолога, на мнителността.

В семейството на родители и сестра ми светът се свеждаше до надмощие във физически смисъл. Не за насилие. Мнителността свали гарда им и през целия период на съществуване на семейството им то имаше само врагове, или по-скоро възприемаше всички наоколо за
врагове, а интригантите за приятели и почтени хора. Така малко по малко изчезнаха приятелите им, после братовчедите, после братята и сестрите, а сега и аз
завинаги ще се махна, щом баща ми започне следващия си живот.

И ето сега това семейство се разпада. Баща ми лежи и стене и аз го чувам как казва - "този човек няма ли да си отива", визирайки себе си. Не халюцинира, просто
иска да изчезне този човек, който не е той, но все още държи душата му.

Вчера, когато бяхме сами ме пита: "Държа ли още душата?".

Сестра ми припатка. снове из апартамента на нашите, който ще остане за нея и от това сноване ми се завива свят.
Има нещо ужасно лицемерно в това хаотично движение и това е точно липсата на премерен хаос в него. Не знам как открива какво да направи при положение, че
няма какво да се прави наоколо.

[21.4.2009 г. 23:30:49] tanya :
Predi 35 минути баща ми почина